1899-1929

Отборът на Милан по крикет и футбол официално се основават на 16 декември 1899, но за първи път прословутото име „Милан” се появява публично в статия, публикувана от италианския спортен вестник Gazzetta dello Sport. Първото седалище на клуба е във Фиаскетерия Тоскана или по-точно Виа Беркет в Милано и президентът Алфред Ормонде Едуардс вкарва тима в Италианската Футболна Федерация следващия януари. През първия си официален сезон тимът от Милано изиграва само един мач срещу Торино и въпреки че претърпява поражение печели първия си трофей „Медал на краля”, връчен от крал Умберто I . През сезон 1900/01 Милан печели своята първа национална купа и своя втори трофей „Медал на краля”(турнирът бил спечелен и през следващия сезон). С течение на годините отборът на Киплин се разчул със своите успехи и постепенно се превърнал в най-популярния отбор в Ломбардия като печели престижната купа „Пала Дейпълс” за 3 последователни сезона(1904/05, 1905/06, 1906/07), въпреки че клубът не постига кой знае колко значими успехи в шампионата: второто скудето идва чак през сезон 1905/06, а третото скудето бива спечелено през следващия сезон. Ключовият играч за миланистите бил Ван Хег, велик голмайстор със средно по 1.1 гола на мач. През сезон 1914/15 шампионата бил спрян точно преди неговия край заради Първата Световна Война, след което се подновява отново през 1919 г. След няколко промени, свързани с ръководството на клуба, Пиетро Пирели бил избран за нов президент: той изпълнява тази длъжност почти 12 години, през които Сан Сиро бил открит.

1929-1949

Между двете Световни войни отборът не постига кой знае колко значими резултати. През 1936 името на клубът бива променено на „Milan Associazione Sportiva” (Спортен Клуб Милан) и през 1940 след леки промени в основата на ръководството, Умберто Трабатони бил назначен за президент като неговото напускане става факт през 1954 – управлява клуба 14 години. В този период отборът върви на приливи и отливи и рядко достига до първата четворка в първенството. Идва и моментът когато шампионата е прекъснат заради Втората Световна Война, след което е възобновен през сезон 1946/47: сезон, в който Милан завършва четвърти редом до великите Торино, Ювентус и Модена. През следващите два сезона „росонерите” завършват съответно на второ и трето място (Торино е на върха на успеха след като печели и двата шампионата): знак, че клуба е във възход.

1949-1955

Пристигането на Нордал в отбора, топ реализатора за сезон 1949/50 с 35 гола, отбелязва началото на една нова ера. Милан е подсилен с пристигането на страхотния вратар Буфон, както и още двама шведи, които заедно с Нордал заформят незабравимото трио „Гре-Но-Ли” (Грен – Нордал – Лидхолм). През сезон 1950/51, Милан спечелва своето четвърто скудето както и Латинската купа. За петата титла на „росонерите” голяма заслуга има Нордал, който освен че е капитан на отбора е и водещ голмайстор през сезоните 1952/53, 1953/54 и 1954/55. През 1954 Алберто Скиафино, с псевдоним „Пепе”, бива привлечен в тима от Пенярол и се превръща в главно действащо лице през следващите години.

1955-1960

През сезон 1955/56 Милан изиграва първия си мач в първото издание на Европейската купа: те били победени на полуфинала от Реал Мадрид, които в последствие печелят турнира. От друга страна обаче същия сезон Милан печели своята втора Латинска купа, побеждавайки Атлетик Билбао с 3-1 във финалния мач. През 1956/57 новият треньор Виани печели Скудетото, но голямата изненада всъщност била Гастоне Бин, който отбелязва 17 гола. Една година по-късно Жозе Алтафини се присъединява към Милан: заедно с капитана Лидхолм, Чезаре Малдини и „Пепе” Скиафино печели първенството. Последният сезон за Скиафино не е от най-успешните за Милан, но те успяват да отмъстят на кръвния си враг Интер за загубата през пролетта, побеждавайки ги с 5-3(Алтафини отбелязва 4 от 5-те гола)

1960-1970

Докато през изминалите години господството в отбора е на чуждестранните играчи (Гре-Но-Ли, Скиафино, Алтафини) , то през следващите години между 1960 и 1970, италиански играчи, които в последствие придобиват световна слава, са в основата на тима. Участниците на Олимпийските игри в Рим 1960 г.Трапатони, Треби, Алфиери и Нолети се присъединяват към отбора заедно с младата надежда Джани Ривера, който изиграва своя първи мач още на 17 години срещу родния си клуб Алесандрия. „Росонерите” са господари в първенството, но за нещастие последните два мача губят от Бари и Фиорентина, което им попречва да станат шампиони и завършват втори. По същото време когато Нилс Лидхолм се отказва от професионалния футбол, Нерео Роко застава начело на тима. С това идва и една нова ера белязана от национални и международни успехи. Първият трофей бил скудетото, но най-вълнуващия бил първата европейска купа. Финалът срещу Бенфика, игран на Уембли на 22 май 1963,  е един невероятен мач: Милан вдига купата след като побеждава португалците с 2-1(Алтафини отбелязва 2 гола за „росонерите”, докато за Бенфика се разписва Еузебио). Споменът как Чезаре Малдини заедно с Нерео Роко вдига купата е жив още в някои привърженици на „червено-черните”. Въпреки това Милан губи решителния финал (1-0) срещу Сантос, игран на Маракана, на финала на Междуконтиненталната купа. В края на сезона председателят на клуба Андреа Рицоли напуска след 9 години на големи успехи: 4 купи на Италия, 1 Латинска купа и КЕШ. Той е запомнен не само заради спортните си постижения, а и също заради тренировъчния център Миланело, който и до днес е неразделна част от клуба. След няколко разочароващи сезона, през сезон 1967/68 „росонерите” печелят своята девета купа на Италия, а престижа на клуба се издига допълнително след като те спечелват и турнира КЕШ, втори в историята на Милан. Благодарение на главните стълбове в отбора Ривера, Прати и вратаря Кудичини наричан „черния паяк”, Милан стига до победа във финала на купата на Европа, надделявайки над Аякс на Кройф с 4-1. В крайна сметка Милан печели и Междуконтиненталната купа, въпреки загубата с 2-0 на реванша на стадион Бонбонера срещу Естудиантес. „Росонерите” печелят турнира благодарение на класическото 3-0 в първия мач на Сан Сиро. Те също печелят и първата си  КНК през 1967/68 . През 1969 г. Джани Ривера печели най-престижната награда за един футболист-Златната топка. По това време се ражда и мисълта посветена на него– „Джани Ривера е единствения играч, който влага във футбола и поетичност”.

1970-1985

Този период е един от най-тъмните в историята на клуба и оставя много малко успехи: най-важния, от които е спечелването на „Звезда”(давана на всеки 10 титли) през 1979 г. През тези години Милан също печели 3 купи на Италия. В състава на Лидхолм присъства едно младо момче, което с течение на годините става и една от водещите фигури в отбора и историята на Милан както и един от най-добрите защитници в италианския футбол, Франко Барези. Неговият първи мач с червено-черната фланелка е на 23 април, Верона – Милан  1-2. Тези години са белязани също и с доста промени в ръководството. Джани Ривера, дал основен принос за спечелването на „Звезда”, се отказва от футбола, но поема поста на вице-президент в клуба. Първите години на 80-те не били толкова позитивни, но те отбелязват дебюта на Паоло Малдини, наследникът на Франко Барези, незаменимия капитан. Младият Паоло изиграва своя първи мач на 20 януари 1985 г.(Удинезе – Милан 1-1).

Нилс Лидхолм застава начело на състава, но тази промяна не подобрява играта на „росонерите” и промяна в ръководството била задължителна. В крайна сметка на 24 март 1986 г. Силвио Берлускони бил назначен за 21-ви президент на Милан. Въпреки неуспехите в шампионата, Милан успява да постигне целта си, а именно да се класира за европейските турнири, спечелвайки директния двубой срещу Сампдория благодарение на гол, отбелязан от Даниеле Масаро. 1987/88 бил сезонът на съживяване с треньора Ариго Саки, господаря на зоновата игра, пресирането и скоростта. Отборът бил също подсилен и от пристигането на Ван Бастен и Гулит заедно с Анчелоти и Коломбо както и Алесандро Костакурта, който дошъл директно от школата на Милан. Началото на сезона е невероятно: удивителната подкрепа на феновете била възнаградена с един незабравим сезон. Въпреки някои неблагоприятни решения от спортния съд ( като на пример загубата с 2-0 от Рома била решена чрез арбитраж), отборът реагира по забележителен начин на стадион Сан Паоло побеждава Наполи на Марадона. На 18 май 1988 Милан печели своята 11 титла на Италия, първата в ерата на Берлускони, побеждавайки Наполи с 3-2. През следващия сезон трети холандски играч, Франк Рийкард, се присъединява към тима; това било второто трио, сформирано от играчи от една и съща държава след предишното Гре-Но-Ли. Това довело до много успехи и победи, нещо повече Милан се утвърдили в Италия, в Европа и в света. През сезон 1988/89 Милан контролира събитията в Европа и печели Европейската Купа срещу Витоша, Цървена Звезда, Вердер Бремен и Реал Мадрид, достигайки до финал срещу Стяуа Букурещ. В Барселона пристигнали повече от 100 хил. тифози на „червено-черните”, най-впечатляващото масово пътуване на фенове и историята на футбола. Треньорът Ариго Саки  спомага да бъдат спечелени 1 скудето, 2 купи на Европа, 2 Междуконтинентални купи, 2 Суперкупи  на Европа и 1 Суперкупа на Италия. През сезон 1992/93 Фабио Капело, който преди това е бил играч на „росонерите”, заменя Ариго Саки и Милан се представя блестящо най-вече в Италия като печели 4 титли, 3 супер купи на Италия, 1 Европейска купа( спечелена в един незабравим финал срещу известната Барселона на Кройф) и 1Суперкупа на Европа. 1986-1996 бил най-успешния период що се отнася до това, че „росонерите” нямали толкова успехи през късните ‘90 колкото в началото на 90-те. Доста треньори се сменили (Табарез, след това Саки и Капело отново) и с пристигането на Дзакерони през 1999 Милан печели своята 16-та титла на Италия. През 2001 година Анчелоти се връща ми „червено-черните” този път като треньор и нов период, изпълнен с успехи, започва. Първият по-значителен бил на 28 май 2003, когато Милан печели Шампионската лига в един неповторим италиански финал срещу Ювентус. Те също печелят и Европейската супер купа както и купата на Италия. 17-тото скудето идва пез сезон 2003/04 като през същия сезон „росонерите” печелят и Суперкупата на Италия. Следващия по-значителен успех в историята на клуба е спечелването на 7-мата Европейска титла на 23 май 2007 когато на финала Милан надделява над Ливърпул с 2-1, мач, в който главен герой е Филипо Индзаги, или както е по-известен сред тифозите- Пипо, който отбелязва и двата гола за „росонерите”. Пипо е известен със своята любов както към клуба така и към неговите фенове, които са го подкрепяли във всичките му трудни моменти. Така великият Милан продължава да пише своята история и до ден днешен и да радва своите тифози, които никога не губят вяра в силата на дявола дори и в най-обречения сезон.

 Превод: Валентин Тодичков

Източник: acmilan.com